Разстояния
Разстояния
Мъж съм
и по мъжки ще ти призная –
слаб съм понякога...
Жена си
и знаеш
силата си на голите стъпки,
съблечени зад завесите
на облечена стая.
...
и за мъжкото, което в очите проблясва,
пред твоето очертание,
няма да се покая
...
нехаеш,
че вятърът дърпа завесите
на разголената ни стая.
...
ще те наметна с мъжкото си желание...
нека градът да угасва
по закъснелите спирки.
...
ухаеш
на смърт мигновена на всичко мъжко във мен,
на себе си – гола,
на мен...
Ще ти призная,
докато градът ни умира за сън по терасите,
нехая
за слънцето,
по небесното тяло,
кръвоизливащо и умиращо;
за утрото,
по вечерта замечтало се,
но така и недоживяло я;
за дните –
бездомници –
хитрите светли прахосници;
за птиците,
сънуващи над балкона,
от нощта, крилете си схванати.
Знаеш ли,
нека умира за сън градът по терасите,
слънцето да избърше смъртта си в завесите...
За това и за всичко нехая!
Ти също, надявам се...
ти – аз на тебе ухая,
и зная...
... знаеш.
В поезията разстоянията са само метафора за размисъл.
Мъж съм
и по мъжки ще ти призная –
слаб съм понякога...
Жена си
и знаеш
силата си на голите стъпки,
съблечени зад завесите
на облечена стая.
...
и за мъжкото, което в очите проблясва,
пред твоето очертание,
няма да се покая
...
нехаеш,
че вятърът дърпа завесите
на разголената ни стая.
...
ще те наметна с мъжкото си желание...
нека градът да угасва
по закъснелите спирки.
...
ухаеш
на смърт мигновена на всичко мъжко във мен,
на себе си – гола,
на мен...
Ще ти призная,
докато градът ни умира за сън по терасите,
нехая
за слънцето,
по небесното тяло,
кръвоизливащо и умиращо;
за утрото,
по вечерта замечтало се,
но така и недоживяло я;
за дните –
бездомници –
хитрите светли прахосници;
за птиците,
сънуващи над балкона,
от нощта, крилете си схванати.
Знаеш ли,
нека умира за сън градът по терасите,
слънцето да избърше смъртта си в завесите...
За това и за всичко нехая!
Ти също, надявам се...
ти – аз на тебе ухая,
и зная...
... знаеш.
В поезията разстоянията са само метафора за размисъл.
© Димитър Ганчев All rights reserved.
