Разстреляха го пред тухлена стена.

Май беше сряда срещу четвъртък.

Същата вечер той беше се молил

над някакъв вехт свитък.

Ниско привел над него глава,

осъденият шептеше тихо

едва доловими слова,

които попиваха във стените

и се заравяха в студената земя.

Тялото му беше вкочанено...

Потта по него вече беше лед,

но да ридае беше забранено.

Простена едва гласът на човека блед.

Да. В него нямаше грях,

но, застинал далече назаде,

сред облака прах,

остана един-единствен страх -

за тези, които все пак не предаде.

Изведоха го късно вечерта,

за да не види лицето на палача

и защото там, в мрака,

нямаше да го има плача

на близките, които  спяха.

Само кучетата, незнайно защо,

лаеха във занемялото пространство.

Вън беше зима, беше бяло.

Снегът се върна от незнайно странство.

По устните щипеха снежинки,

както и изгарящото чувство,

че иска да вика срещу света –

същия, който не го разбра,

който го низвергна в пустошта

на окаяно робство,

подчинено на страха.

Със всяка крачка по своя кален път

той залиташе, бутан от хора.

Сега (вървящ към смъртта)  по пътя беше сам:

почти пуст беше двора.

Само в края му, окадено от мъгла,

дулото на автомат проблясна

в нечия нетрепваща ръка.

Страх! Не! Насмешка!

Човек срещу човека се изправи.

Единият с желязо във ръка,

другият -  само със една душа.

Опрял със гръб о тухлите споени,

той вкопчи поглед все пред него,

където вече в ред наредени

стояха стволовете, чакащи едно  -

дума нечия – върховна,

за да извършат свойто зло

И той не молеше, но чу глас равен.

Стените сякаш зад него запяха

псалм, някак тъжен и бавен,

някак отчаян... Гръм! ТРЯСЪК!... кръв...

Стените онемяха

и реки червени се разляха.

Съдникът сляпо гледа телта,

на която провисва месо окървавено,

ръфано от жалки псета,

лочещи жадно и звучно кръвта.

А осъденият беше прав:

повтаряше го в самото начало.

После нечут забрави  и това,

а съзнанието, уморено от укори,

легна най-сетне заспало.

От стените отново се чу псалм -

същите думи, които човекът им прочете

в своята неприветна килия.

И Земята сякаш сега ги зачете:

„Човекът за човека е съдник.

Той го разстрелва пред стената -

понякога със свойта безучастност,

понякога със автомат в ръката.

Понякога, дори непопитал,

пръсва човекът на човека главата...”