Реката
Събудих се рано, не сресах косите си,
излязох на двора със боси нозе,
изми ме росата, помахах на птиците
и тръгнах по нощница – знам ли къде?
Пътеката кривна, поляната свърши,
отпред се разбули широка река.
Върбата провесена ръцете си миеше -
почти като стара, чудата жена.
Погалих ресите напук разцъфтели,
отвърна гальовно авлига една
и свлече се леко нощната дреха,
по-бяла от прошка, по-черна от Ад.
Нагазих в реката с греха си среднощен,
заплувах напречно към другия бряг -
по-мръсна от босяк, за миг да измия
разврата от свойта сквернена душа.
Природата странни магии ни прави,
водата след мен във сребро заблестя -
когато е алчно за обич сърцето
не би съществувал за Господа грях.
© Геновева Симеонова All rights reserved.
