Реших, че няма никога да спирам
Не исках да си тръгвам и да плача,
когато знам, че с радостта започнах.
Сега вървя със бремето към здрача
и не поглеждам - може би нарочно.
Не исках да съм с теб и да те няма,
когато знам, че още си ми нужен.
Сега съм силна, зряла и голяма,
но пак боли ме, че не те заслужих.
Не исках да успявам без надежда
в очите на успеха да огрява.
Сега в сълза от спомен се оглеждам
и мислите на кея подарявам.
Не исках да прегръщам топло тяло,
с ръце, които свикнаха да пускат,
защото никой не е с мен изцяло
и всички ненадейно ме напускат.
Не исках да се кланя в смут тълпата
пред погледа на моята заслуга,
когато аз съм вече непозната,
и вместо себе си, откривам друга.
Не исках да застина равнодушна,
когато знам, че трепет ме зовеше
и в порива отново да Го гушна,
прозрях, че не е този, който беше.
Усмихвам се, но погледът блуждае
и търси някой... търси - не намира...
Когато тръгнах, мислейки за края,
реших, че няма никога да спирам.
© Даниела Борисова All rights reserved.
