Ревнувай ме
Ревнувай ме, ревнувай,
защото вече не съм същата...
и сън не зная, а на луната съм сестра,
очите ми затворени,
обърнати навътре,
пламтят вълнуващо и
полудяла е кръвта ми
и нищичко не виждам,
ревнувай ме!
Ти, който тихо спиш до мен,
дори сега не се страхуваш,
че може да избягам
от съня ти...
От облаците, дето гледам, ме ревнувай,
от светлината в тях,
от вятъра в косите,
и от пътеката,
която нозете ми познава
по кръшналите токчета,
и лудналия смях,
от него ме ревнувай, от смеха ми!
От блясъка в очите,
от закачливата усмивка,
от къдрите немирни на челото...
ревнувай ме от всяка глътка въздух,
от себе си дори...
Така...
в кръвта ти ще прекипя!
© Лилия Ресенска All rights reserved.
Но мисля, че последното изречение не е на място. Ако позволите, бих предложила да завършва така:
