Рисувано след два
Отива си, отива си денят
в пожарите на залеза червен,
тревите и цветята ще заспят,
луната дълго ще говори с мен.
Щурчета ще проточат своя вик
нагоре, към високи небеса
и в някакъв съвсем нечакан миг
ще си заключи вятърът гласа.
Ще се извие в пара аромат
на мащерка и снежнобял равнец,
над този пасторален необят
ще ромоли тъй ситно тих дъждец.
Една картина в моите очи
ще оживее някъде след два,
а вънка мракът ще си замълчи,
навел пред спомените ми глава.
Разпръснатите къщи ще мълвят
на портите със скърцащия звук,
един рефрен с години недопят
ще потече от техния капчук.
Мелодия, в която разпознах
крайречната очакваща бреза,
момиче, с плитките, което бях
на капките в най-топлата сълза.
© Ани Монева All rights reserved.
