Ритъмът на прашните стрелки
Във черно прозорците се бяха спотаили.
Във черен цвят вратата бе и тя.
И всичко в тишина и страх увеличили,
болката в събралата се у дома тълпа.
Във стаята все глъхне тишината,
гласът и отеква в кръвожаден вой.
И пронизва до дъно сърцето и душата,
като гръм отекващ след порой.
Часовник на стената сам отмерва,
времето на тази тишина.
А тя във счупеното на парчета огледало,
посреща стара гостенка - смъртта.
Да вземе полагаемото тя дошла е.
Да нахрани своята бездънна паст.
Без да осъзнава за хората какво е,
без да знае, какво живота е за нас.
С тежки крачки тя пристъпва,
светва в блясък тежката стоманена коса.
И изведнъж, във тъмнината собствена изчезва,
като че ли времето безкрайно спря.
За последен път то своя ход изменя.
За последен път да се сбогуват две души.
Така смъртта не може да отнеме,
миговете безпощадно да руши.
Поел със длан ръцете нейни, бели, нежни,
притворил напоените си със сълзи очи,
за последно се допират пръстени годежни,
огърлица перлена и снежна, вплела се в студените коси.
И в тия мигове последни
и едно последно сбогом в поредната сълза,
разяжда тя със спомени за болка,
спомен за любима, сестра и дъщеря.
Но тръгва времето във своя ход отново
да покаже, че безмилостно и то върви.
И въртят се колелцата зъбни от олово,
движат в ритъм прашните стрелки.
А на масата във восъчни одежди,
хризантеми увехнали стоят,
за да напомнят за мечти и за надежди -
как на любимия сълзите горчат.
© Христо Стоянов All rights reserved.
