Ризи на чардака

Май не донизах дните на гердани

и не накичих тънката си шия,

не ги избелих на платна тъкани,

не ги изнесох като сред чаршия.

Не проснах нищо вънка на чардака

да се ветрее, погледа да вдига.

Над празните си делви не заплаках -

на хората все нещо не им стига.

И даже недовезаната риза

заключих със последните мъниста

във раклата на баба ми с чеиза

под девет ката – да  остане чиста.

И скрих последно бялата си пазва

зад девет катинара преди време.

А кой каквото ще да си приказва -

животът ми остана  вътре в мене.

Сега го диря, май пустòсах ключа -

душата ми остана да се моли...

Как времето отново да отключа

и да науча  костите си  голи

да се белеят вънка на мегдана,

да се ветреят ризи на чердака

и ябълката - сто лета небрана

да доузрее, с някой да дочакам...