Роден с късмет
Знам, че имам късмет. Имам страшен късмет –
не познавам най-страшния, истински ад.
Не съм болен от рак (така мисля поне),
не съм станал на кожа и кости от глад,
не съм скитник без дом под бездомния свод
и не моля за две керемиди света,
не съм куче със кучешки, скапан живот,
дето тъпо скимти в пустошта на нощта,
не съм губил петчленно семейство във дъжд
от ракети и бомби във дива война,
оцелял като вирус... и нито веднъж
не съм тлял във горящата църква в Батак,
и не съм си представял, че губя ръце
и нозе, и очи пред един ятаган –
че е трижди по-страшно за мъжко сърце
да му вземат най-свидното – хубава Яна!
Аз съм просто един късметлив Валентин,
който само си мисли, че страдал е уж.
Имам чудна жена, имам лунни лъчи
и светът е в краката ми, свой или чужд.
И събирам от дюлята млад аромат,
от ръце топлонежни една топлина,
две червени сълзи от червения цвят
и възторг от шума на солена вълна.
И от тях си заделям по капка, по две
в едно малко шишенце със тапа от корк.
И ги кътам за черните дни, часове,
във които животът ще бъде жесток
и ще имам потребност от нещо добро
да ми дава кураж, да ми дава крила.
Във шишенцето стъклено с тапа от корк
си събирам спасителен блик светлина.
Но нали съм с късмет, може никога аз
да не трябва да ползвам такъв еликсир.
Все пак още държа го във горния шкаф.
Може някога някой друг да го подири.
© Валентин Евстатиев All rights reserved.
