Рождествено
Опропастена тишината отразява нощта.
Препъвам се във всяко камъче .
Пеперудени сънища махат с крила.
Тъмното е въглен от далечна слава.
Гърми самотно сърцето.
В тихата,свята нощ,
се покланям на Иисус.
Богородично духът кръжи като неотворено писмо.
Утехата е миг,
ветрило от илюзии.
Отдадени са спомените,
демонични са въглените на верите.
Разтърсва ме вятърът на сивотата,
пита ме къде съм тръгнала.
Замислям се ,че душата пътува към любимия -
Стоян.
Толкова притихна наоколо,
ала защо мракът е и ден?
Да се върна, домът е свидна стряха,
розавото е цвят любим.
Не страхът, а падането ме изведе
към къщата със сивите платна,
рисувани от теб, любими,
когато през май цъфтяха розите.
Убива той без оръжия тялото,
разпва надеждата
и вика отново луната.
Обич,защо?
Небесното прелива в червено.
Тишината е като орлица,
забива бодлите в нежното ми тяло.
На вратата се почуква,
открехвам леко.
Иконата на стената се усмихва.
Прелита птица,
изграчва и пада от последвалия изстрел.
Колко шум за една душа!
А идва Новата година…
Луната е гадателка.
Цветът е пропаст.
Свита на кълбо
съм таралежено паяче.
Завинаги.
© Ана Янкова All rights reserved.
