Рубаят
Пролетта кокичето усети
и подаде над снега глава.
Ти, любов, от стъпките ми леки
будиш се, отваряш ми врата.
Както и листенцата му бели
чакали са вятъра с копнеж,
в мен разтвори портите – вселени
и ме лъхна ароматът свеж.
Устните ти срещат топли устни,
тялото ти – крехко е стебло
и усещам времето си пусто,
как без тебе зимно е било.
И усещам нощите, люлели
в тъмното надеждата една,
както тези гуглички зелени
чакали са дълго светлина.
Чуваш ли как свири вън кантата,
вятър южен пее рубаят
и топят се преспите в душата,
белите кокичета кълнят.
© Иван Христов All rights reserved.
