Морето ме рисува като мида,
изхвърлена на нечий бряг златист,
с най-перления блясък в очите
и глас изпод ръцете на арфист.
Морето закачливо разпилява
косите ми, събрани в сноп „тъга”,
напомня ми - „Русалките не плачат”,
душите им са песенна дъга.
И фарът стар за скъп другар ми спряга.
Моряшка песен кипва ми кръвта.
Едно-единствено морето все забравя -
русалките мечтаят за брега.
На Мили му
© Пламена Троева All rights reserved.
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
