Ръжда...
Тиха лятна нощ се сипе над удавени
в черен полумрак прелестни звезди.
Безброй болезнени игли
бодат се в ледено сърце и две изсъхнали очи...
В душата мрак, волята е мъртва,
усмивка няма, мозъкът превърта.
И бие ли, та бие пусто му сърце,
така ще си остане, няма и да спре!
Екзотичен аромат на мента
лъха от сърцето, пропито с вечна самота.
Облегнал се пияница на прапета,
ръждясал, цял покрит от грозна красота...
Вие се високо мъката на изкуфялото сърце,
останало без корен, без листа.
Свободата носи привкуса на липса, оковава сухите ръце,
просто защото я няма любовта...
И ето, плуват в мрака сенки на сухи дървеса,
плува и сянката на живия мъртвец с изсъхнала душа...
Съвестта боли, от очите падат сухи сребърни сълзи,
но времето непреходно назад се не връща.
А пияният псува, псува ръждясалия парапет
и образа му влюбено прегръща...
Любовта, която срещнах тук, до този парапет,
превърна се в самотна пепел, в жива смет...
Една ми остана сребърната му ръжда,
която всеки ден разяжда моята душа...
© Dark Shadow All rights reserved.
