С мирис на дюля
С мирис на дюля
Не ти остава друго - чакаш вечер
поне за сянката ù да се хванеш! (Синя кръв)
Галина Вълчева
И защото те имах до болка... в животи предишни:
слънчев лъч и стрък мащерка в пусто, усойно дере,
ще отминеш край мене, заплела в косите въздишки
и смехът ти по-улав ще гръмне от звънко дайре.
И додето из хорската гмеж на площада се щураш,
голобради мъже ще се сурнат от всяко кьоше,
но след твоето “не”, по-внезапно от пролетна буря,
ще разплискат страстта си зад някое адско шише.
Как да знаят, че в прилива вихрен на шемет и страсти
съм изтеглял богатия улов от твойте очи:
аромата на плен и измислено, лепкаво щастие,
на които измамната сянка все още стърчи.
Но не мога светлика на спомена с длан да затуля
и жарава кой с кърпени думи среднощем тъкми?!
Още чувствам, как с мирис и цвят на разгърдена дюля,
свойто тяло сезонно засяваш из други, далечни земи...
И крещя подир теб. И оставаш безмълвна загадка.
Но не се ли досещаш, как в тази мъглива зора,
ляга кротко-лениво на времето в празната ядка
неродената ни дъщеря...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
