С парче живот, забило се под нокътя
Като Сизиф нагоре тласкам камъка,
в грапавините търся си опора.
И си представям, че вървя по равното
и никак не ми пука за умората,
която върху камъка е седнала
и ме фиксира с погледа си смазващ.
Тя е палачът, моя милост - жертвата,
а всъщност никой - никого не мрази...
Не ù се сърдя - тя играе себе си,
а аз съм в ролята на неудачника.
Инатът ми - достатъчен посредник
отлага екзекуцията някак си...
Отлага звук на свличащи се камъни
надолу по неравния наклон.
Миг тишина... И тръгвам от началото.
С парче живот, забило се под нокътя...
© Дочка Василева All rights reserved.
