Сам
САМ
“Съдба, не може тъй...”
Агрипа д`ОБИНЕ
Странно, но моят живот си отива без мене
и ме зарязва сред път... или може би вече към края;
бърза, а аз остарях. И, залитайки с тръпни колене,
смешно подтичвам. Дали ще го стигна – не зная.
Крача нанякъде, взирам се в сенките сляпо –
може би някъде в здрача е спрял и сега ме очаква?
Как ще се справям без него, макар да е остър и грапав?
Сутрин кого ще проклинам,
по пладне кого ще оплаквам?
Слушай, не бива така, мой живот невъзможен!
Тръгваш си, знам, но вземи ме и мене тогава...
Знам, че те бавя, но тъй – поотделно! – не може.
Нека да дойда със тебе, защо да оставам?
Нека да дойда, защото е страшно без тебе...
Нека да дойда, макар да съм сив от умора...
Старец по пътя, ще бъда съвсем непотребен –
както някой бе казал:
забравено мокро пране на простора...
© Валентин Чернев All rights reserved.
