Сама
Ще тръгна бързо, вятърът ще вземе,
угасналите въглени в стърнищата,
разкъсал в полет нещото и нищото –
човешкия ми порив. И навреме.
Едва загърбвам делник – дребнотемен.
Това ще ми е времето за скитане,
а моят дух все млад и любопитен е,
та лудостта му стига за летене.
А ти затъваш в своя сън – блажения,
така си мислиш: С теб ще съм, додето,
върти на пръст животът този свят.
Не! Аз съм твоя болка и копнение,
ала ме мами цял живот небето...
Сама политам, всички щом заспят.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
