Само любовта
Вървя ли край притъмналите къщи,
край голите тополи във нощта,
протягам към звездите като пръсти
и поглед, и надежда, и съдба.
Те греят сред незнайните простори
и няма страшно, щом до днес горят.
Животът ми ще мине, но защо ли
да мисля, щом те няма да заспят.
Не ще заспи една любов далечна --
аз вярвам, че ще дойде със смъртта
и споменът за първата ми среща,
последвалата дълга самота...
И близките дали са ми простили --
живях отделно в своята среда --
и после постепенното примирие
и в таз разруха само любовта.
декември 1990 г.
гр. Сливен
© Лъчезар Цонев All rights reserved.
