В дълбокото на залеза ръми
опушената вяра на мечтите.
И думите превръщат се в игли,
пробили суеверието на дните,
които ме обричат да съм път,
излъгал тишината, че е вятър,
стаил съня си някъде отвъд
пределите на тъмен отпечатък.
Разсънена и боса, и сама
в света ти очарован и различен
ще бъда болка синя и тъга
понякога. Защото те обичам.
© Геновева Христова All rights reserved.