Само тук част от нас не си тръгва...
Аромат на тамян в тишината
и усмихнати каменни погледи.
Плач на живи тук-там. И цветя,
тишината превърнали в острови.
Стъпки идват, мълчат и си тръгват,
натежали от минали спомени.
На въпросите отговор търсят.
Търсят малко утеха... и прошка.
Тишината тежи безпредметна,
като късно намерен отговор,
неспособен да дава утеха.
Колко мъничко искаме? Колко?
Колко време е нужно за болката
да превърне раздялата в истина?
Само тук като чуждо е своето,
само тук чужди чувства разбираме.
Само тук. Оценяваме себе си
като част от изгубено бъдеще,
като част от причини и следствия.
Само тук част от нас не си тръгва...
© Дочка Василева All rights reserved.
