Във въздуха нашепва Самота...
Загнездва се навсякъде у мене.
Във ъглите придремва тя.
Във костите ми даже стене.
Изплита дивната везба
с горчиви спомени и мъка.
Понякога ме гали със ръка,
а друг път я обхваща скука.
Спотайва се дори в съня,
опитва се да ме прегърне,
напира в морната глава,
в ума ми блъска се и гъне...
Нахално, нагло се върти.
Понякога скимти самотно.
Полягай, Самота, заспи!
А утре... тръгвай неохотно!
© Криси All rights reserved.