Самотни,ще са дните ми човешки
Приятелю...Виж там, онуй дърво!
Отлитат птиците от неговите клони.
А, то отчаяно,останало само-
не може в полета да ги догони.
Земята го е вкопчила ревниво
в прегръдката на своите ръце,
а душата му ридае мълчаливо
и небето моли за криле.
Приижда зима...люти студове,
студа със скреж ще го покрие,
а даже гарванът с разперени криле
гнездо не иска в клоните да свие.
И мен-подобно туй дърво,
придържат ме вериги тежки.
Без птича глъч и без гнездо
самотни,ще са дните ми човешки.
Отлитат птиците от неговите клони.
А, то отчаяно,останало само-
не може в полета да ги догони.
Земята го е вкопчила ревниво
в прегръдката на своите ръце,
а душата му ридае мълчаливо
и небето моли за криле.
Приижда зима...люти студове,
студа със скреж ще го покрие,
а даже гарванът с разперени криле
гнездо не иска в клоните да свие.
И мен-подобно туй дърво,
придържат ме вериги тежки.
Без птича глъч и без гнездо
самотни,ще са дните ми човешки.
© Росица Петрова All rights reserved.
