Самотница
Върба самотница. Под нея бряг изронен.
Стои прекършена над мъртвата вода,
линее бавно и изсъхва, сякаш спомен,
изстрадан спомен след неистова тъга.
Не иска пролети, ни сокове предишни.
От раните ще бликнат пак сълзи.
Последните си клонки - живи мисли,
в реката на забравата топи.
И чувства как немилостта на ветровете
ще свие в шепи последния ù дъх,
за да се прероди отново - в цвете,
на някой див и непокварен връх.
Самотно, ала досами небето ясно,
до птиците и полета на песента.
Пречупена, тъгата ще отстъпи място
пред ширналата се в душата свобода.
© Таня Донова All rights reserved.
