Самотникът
Той никога не подаряваше цветя,
пристигаше със тихите си стъпки.
Във шепите не носеше дори мечта
и в тишината шиеше си кръпките.
Той никога не влизаше във кръчма,
самотен вечер пиеше по сто ракия.
В душата сбираше по наръч съчки,
казваше, че сухото във тях е орисия.
Той никога не разговаряше високо,
в очите криеше неказаните думи,
не се усмихваше ни тясно, ни широко,
с крака си ровеше нападалата шума.
Той никога не каза своето си име,
все по-често вярваше, че е безимен.
По-малко виждаше небето в синьо,
мислеше, че то над него ще се срине.
Той никога не търсеше, да не изгуби,
по сивия таван не си измисляше звезди.
Звънец ако звънеше, щеше да се чуди.
Тогава самотата щеше да го заболи.
© Ани Монева All rights reserved.
