Сантиментална душа
Събличах ги кожа по кожа,
а всъщност - събличах души.
Да обичам не смеех, не можех,
в тъгата намирах очи.
В късни вечери лунни изгарях
да видя любов, ала тя
бе в пеперудени струни,
тон, а всъщност – война.
Сухи газех цветята по пода,
сухо съхнех сама като лист.
В прах се превърнах, в дируга,
лицето в безследност затрих.
Оставях в звездите копнежи
и молех за капчица страст.
Ала всички се смееха шумно –
била съм „брътвежи” за тях.
Тишината след време заемах.
В нощите кротко си спях.
Събличах се кожа по кожа,
но душата лъжа е - разбрах.
Ръцете си свивах в прегръдка
- чаршафите бяха пашкул.
“Те” моя пресядаща глътка,
а звездите - часовник от тюл!
© Ана Дев All rights reserved.
