сбърках..
Сбърках, останах сама
на края на вечността,
където изчезват мечтите
и умират в реалността.
Убих се, за да убия заблудите,
размътващи болната ми глава.
Останах сляпа, но усещам другите
пламъци, изгарящи душевността.
Не искам да чувам смеха
на мислите си в лудница
вечно запечатана от самота
на красивата нежна сивота.
А виждах цветове,
чувах и птиците.
Лъжливи звуци
в лъжовна страна.
Усещам, че давя се
в океана на реалността,
Която е безсмъртната
съдница на една игра.
Лъжи, илюзии, безличие
плетеница от черни цветя,
Наричам ги приказни,
надарени са с красота.
Излъгах се, че има величие
накрая, че стигам вечността,
която я няма още никъде,
породена е от някаква лъжа.
Живеех във фалшивата истина,
новата истинска моя лудница,
Имам приятелка – лудостта,
залостена вечно с мен до смъртта.
© Виктория Минева All rights reserved.
