Сега съм тих
Те кацат някъде по клоните
и под високите стрехи,
накокошинени от спомени
за летни дъхави лехи.
Сега е зима и е бяло.
А те са сиви петънца.
Главици, хлътнали във тялото
между настръхнали перца.
Те чакат мен, да ги повикам
във белотата на снега.
Но аз съм сив, но аз съм стихнал,
но аз съм после, не сега.
О, птици мои, думи мои,
не съм забравил, че сте тук!
О, думи мои, птици мои,
сега съм тих, сега съм друг.
Събирам жълтите трошици,
които утре ще ви дам.
Сега съм тих, сега съм ничий.
Стихотворение за сам.
© Валентин Евстатиев All rights reserved.
