Сега вали в душата тиха нежност
Със себе си спорих до изнемога,
между: Не бива! Няма! И не си!
Гасих го с голи длани онзи огън,
но как за бога клада се гаси?
Гнездо за кукувици сякаш стана,
часовникът. И все му се мълчи.
Дойде за нощ... не мръдна от дивана,
безсъницата с гладните очи.
Душата ми звънеше като струна,
но оглушал бе сякаш моят стих...
На тръгване челото ми целуна,
една любов и рече: Победих!
Сега вали в душата тиха нежност,
предълго срещу себе си вървях...
Аз – бурята съм кротка. Неизбежно.
Любов ли е не може да е грях.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
