Под резливия дъх на роденото никога утре,
онемял чак до корен в измръзнал покой,
неизменно шепти прашен порив, до болка събуден
„Не се вричай в нюанси и просто не брой
стъпалата мъгла, тишината, докрай оглушала,
избледнелите пръсти на вчерашен зов.
Само чуй есента през ръцете ти как ще узрява,
насред вятър, безумно студен и суров…”
И дъждът ще посмее да види небето си - бяло,
как се слива с вълните на тягостна нощ.
Ще повярва в илюзии кратки и тихи всецяло.
И ще има секунда любов. За разкош.