Септември по традиция е тих...
На лятото, най-ледения дъх
наяве изсънува страховете ми.
Прекъсна рязко пъпната ми връв
и се заби като кама в сърцето ми.
След датата, в която се родих
пристигна датата, в която го изгубих.
Септември по традиция е тих
приема като свое всичко чуждо.
Разделя безпристрастно, без везни.
Събира светли часове и тъмни нощи
в архивни кадри от щастливи дни.
В албума мъртвите са живи още…
И ето вече толкова години
с цигара и свещичка отбелязвам,
че болката не иска да отмине.
Сред спомена като сълза проблясва…
17 години без баща ми…
© Дочка Василева All rights reserved. ✍️ No AI Used
