Сезон
... А някога, отдавна, беше истина,
от тези, нежните, не с поука
и беше пролет, с романтичната искра
не търсеше в мен наука.
Горещо лято бе, изгарящо с лъч,
едно докосване, душата - огнена стихия
и лава от вулканна плът,
по нестинарски жарка орисия.
А после изживяхме есента,
там капеше тъгата по капчука,
в двора масата с повехнали листа
самотни капки миеха я в скука.
И зима бе в ледена премяна,
все пак цветя рисуваше ми по стъклата,
цветя от студ, но с минало от любовта,
каквато няма нигде по земята.
Сега не те откривам в ни един сезон,
отиде си от мен, не го очаквах,
превърнах се аз тихичко в стон,
земята спря да се върти... отново плаках.
© Иван Шмугарски All rights reserved.
