Шапки невидимки
От дете не повярвах на хората
и си шиех магически шапки,
че когато ги сложа -
да могат
да изсъхват в очите ми капките.
И си мислех,
че ставам невидима.
Присвоявах смеха от балконите,
а преди да си легна обидена,
си завързвах усмивки по клоните.
Под прозореца сутрин да цъфнат,
за да мога с ръка да ги стигна.
Да си взема една на разсъмване,
щом нощта пелерината вдигне.
Имах малко ветрило за вятър -
да отвея най-лошите мисли
и го вадех от джоба,
когато
исках моя си свят да изчистя...
Днес е толкова тихо на двора.
Уж е същият,
други са клоните.
А по пейките - малките хора,
гледат с тежки очи,
като тонове.
Но пораснах и нямам си шапки.
Нямам вятър от детско ветрило.
Любовта и страхът са еднакви,
но сега имам грим и червило!
© Елица Стоянова All rights reserved.
