Щастие на парцали

Кога започва да вали

и да побелява бора,

отляво в моите гърди

се вдига тежест и умора.

Земя с небето се слива,

черта помежду им изчезва,

поле през глава се завива,

с одеало снега що извезва.

Като тебе се сгушва, заспива,

не трепва листо, животинка.

Картина безкрайно красива.

Не колкото твойте тръпчинки.

Като хляб се небето дроби,

над паница храна що е двора.

Тази гозба със жадни очи,

я изпивам аз на прозореца.

И с тебе сме вкъщи сами.

Вече накрая на спора.

Нека сняг да вали,

да побелее и бора.