Ще цъфне някой ден леската
и жилавите млади клони
ще натежат не от ресите -
от сълзи на презряла пролет.
Не тръгва още севернякът,
все брише прашните си друми,
в гората голи дървесата
не помнят ланшната си шума.
И сняг се сипе мимолетен
над обеднялата въздишка,
земята още черно-бяла
не хвърля калната си риза.
А нейде там - зад планината
се чува звън от мандолина.
Ще цъфне някой ден леската,
когато жалостта отмине.
© Геновева Симеонова All rights reserved.
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
