Неопитомена
Дори не знам защо тогава ме поиска
и сякаш в ступор пред капана се сковах.
Жената в мен усети в теб душата близка,
вълчицата за първи път се сви от страх.
Дори не знаех кой си и какво ще стане,
инстинктът ми за бягство... Заглуших го, щом
погали ме, целуна старите ми рани,
уж питомна в душата ти намерих дом.
Не се оставяй сàмо да те заблуждава,
знам – уж е искрен най-любовният ми стих.
Душата – вълчата – все дива си остава...
Ти спеше кротко, аз на хълма снощи вих.
Ще дойде лятна нощ, ще бъде пълнолунна,
ще ме повика вълчи вой – за сетен път.
Ще те завия тихо и ще те целуна,
и ще си тръгна – безутешна, като смърт.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
