Щом луната тиха, бледа
мен омайно ме загледа,
влизам в нейния каприз
с порива на морски бриз
и лудуваме среднощно –
прилив, отлив, но и мощно,
а момиче с мен флиртува,
но пък тича и не чува,
а вълните сладкодумни
шепнат думите безумни
и след него вече тичам
и крещя, че го обичам,
но пък поривите морски
искам да превърнем в хорски,
а сълзите й се стичат,
че душите се обичат.
© Валери Рибаров All rights reserved.
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
