Щом остарея
Ще ме гледат ли със същия възторг очите ти,
когато остарея безнадеждно
и Времето безжалостно чертите ми
измачка със престорена небрежност?
Ще ме желаеш ли тогава - с променено тяло,
заровило предишните пожари,
в които тръпнещо отдаваше се цялото
и ти го вземаше - със риск да се опариш?
Дори когато като църква остарея,
душата ми ще си остане млада.
А ти обречен си единствено на нея,
напук на Времето, незнаещо пощада.
Вземи душата ми - една Вселена.
Тя вечно ще е с тебе. Ти - със нея.
И красотата ù непроменена
ще свети все така за теб... когато остарея...
© Нина Чилиянска All rights reserved.
