щрих, след щрих ...
Завръщам се към самотата.
Полека, бавно...
Щрих, след щрих.
Дори не мога да заплача -
душата ми е само зрител.
Съзнанието ми е безпомощно
картината да промени -
осъществена в невъзможност,
препратена във непростимост.
Приличам, всъщност на загадка
с илюзия за дешифриране -
във репортаж за окупация
с посланието за примирие.
Сега се мъча да извикам
във паметта си онзи жест,
със който всичко ми убягна -
безапелационно и студено.
Разбира се, не ти се сърдя,
мълчанието е няма фраза -
значението й е във пъзела,
чрез който се гради забравата.
© Дакота All rights reserved.
