Син кит
Разпра дъха ми суетата,
прониза слънчевия сплит
и рукна пясъчна позлата
в гърба на син, измислен кит.
Змия по кожата ми мина
и свита зад ребрата, спи –
душата, в плен на Кундалини,
на смърт обречена, пищи.
И Ангелът над мен проплака,
обви ме, тих, с криле от сняг,
угасна огънят, а Мракът
отдръпна се и дебне пак.
Не зная как, с последни сили
остатъци от дъх събрах
и призовах: Иисусе мили,
спаси ме, тънеща съм в грях!
И той ме чу и ме изведе
от огъня – към пепелта
и чух камбанен звън победен,
и зърнах в бял саван – плътта.
24.10.2017
© Мария Димитрова All rights reserved.
