Синя тъга –буриме
(По "Blue devils", В. Чернев (severianin)
Като тънка свещица гори и се стапя
и последната радост на нашия ден.
Онемели сълзи от сърцето ми капят,
но не искаш да видиш. Ти сляп си за мен.
И ми става и тесен, и душен просторът.
И горчи всяка глътка от въздуха син.
Синевата безмълвно ме гледа отгоре
и флиртува със Слънцето - светъл рубин.
Аз пребродих за тебе докрай снеговете.
Вече стигнах средата на моя живот.
Приглушена надежда в душата ми свети -
да ми върнеш пак ведрия пролетен свод.
О, фантазия моя - и в болката свежа,
как лакираш мечтите ми с древен емайл!
И светът като в приказка става по-нежен,
сякаш в миг пресъздаден, за мене изгрял.
Но се спуща нощта. От притихнали пазви
бързо литват безгрижни звездици над мен.
Странен шепот се носи и сякаш разказва
как се ражда от тъмното новият ден.
И какво от това? В мен на пластове здрачът
всеки кълн покосява, откоси реди.
Всяко атомче живо в душата ми плаче.
И се ронят угаснали, мъртви звезди.
Оригиналът:
BLUE DEVILS
И вали, и вали синева..
И се стапя
в синевата контурът на зимния ден.
По косата ми бъдно и минало капят;
и пространства, и време валят върху мен.
И подгизва от “вчера” и “утре” просторът,
и небето е синьо, и въздухът – син;
синевата се стича на капки отгоре
и изчезва край слънцето – ален рубин.
И са приказно сини край мен снеговете,
син е острият абрис на моя живот,
светлосин и драпиран с два облака, свети
над главата ми бяла небесният свод.
Синева, синева...
Безобидна и свежа
като стар стъклопис, като древен емайл,
като звук на китара, заглъхващ и нежен,
като синя тъга, като рядък гризайл...
В синьо време копнежно в подзвездните пазви
шепот син на забравена вечност у мен
синя стара-прастара легенда разказва...
И се стапя под залеза синият ден.
Синева, синева...
Пада синкаво здрачът,
никне в лунни отблясъци синя трева,
вятър син в сини клони задавено плаче
и се стича над мен синева, синева...
© Елица Ангелова All rights reserved.
!