Синът ми е за риба
Тук няма вече плетени огради
окичени със спукани гърнета,
но още крякат жаби покрай вадата,
щурчета пеят и светулки светят.
Не чувам дядо Вълко как с десница,
мустак засукал и нахлупил кепе,
със равен звън – метална броеница,
косата си по съмнало да клепе.
Преди кафето ми с безброй цигари,
не ме събужда тропот на каруци.
И разпознавам моите другари
във вече възмъжалите им внуци.
Притихнали са вировете речни.
Папурът пуска надълбоко корен.
Върбите стари – по библейски вечни,
за детството отминало напомнят.
Дописва Бог последните ми ноти,
но моят син, щастлив, преди закуска
в реката от изтеклите животи
ловѝ на босо риба. И я пуска.
© Димитър Никифоров All rights reserved.
