Сирена
Морето сякаш точно днес е ничие.
Вълната бяла във брега се удря
и с жест на накърнено в миг приличие
прибира пяната за ново утре.
Небето е с изписано начало.
А дюните са свели жълти шапки
и уморено гледат отначало
безкраен филм от морскосини капки.
Ти там си – във средата на безкрая,
по пясъчните дюни разпиляна,
звездите свила в тъмната омая,
в морето скрила лунната премяна.
И песен на сирена нежно пееш.
А смъртният, дочул днес небесата,
надява се света му да огрееш
и следва те с възхита непозната.
А ти към дълбините го повеждаш.
Безмилостно, жестоко, безогледно
отнемаш му последната надежда.
И той прегръща мрака за последно.
Тогава с безразличие отплуваш –
за следващата мисия готова.
От него ти не се интересуваш.
И на брега се връщаш с песен нова.
© Любка Славова All rights reserved.
А ако имам късмет - ще редактирам по-успешно и този 
