Скреж по стъклата
Най-после заприличах на тъга,
която няма пред кого да си поплаче,
прииждаща наопаки река
от спомени, които вече нищичко не значат.
Най-после заприличах на тъга,
опряла на прозореца лице от скреж,
забравила за вчера, утре и сега,
от хладни вятърни целувки уморена свещ.
Най-после заприличах на тъга –
единственият във нощта ми събеседник.
И пия от мълчаната вода
на собствения си завидно беден речник.
Най-после се превърнах във тъга,
която някак все успява да се скрие.
Ще спра на прага на съня,
а след това със себе си ще се завия,
ще се предам на зимната печал,
която е посестрима на дните ми
и с пръска жива кал,
прозорците със скреж ще изрисувам.
Да ме видите.
© Даниела All rights reserved.
