Ден след ден.
Нощ след нощ.
Живот след живот.
Човек след човек.
Гоним се като прашинки.
Някъде в пространството
шетаме като млади снахи.
Изпускаме всеки ценен миг
като насапунисана чиния.
И после...тряс!
На парченца малки
се разбиха желанията жалки.
Да ги залепим
едва ли бихме успели.
Че те са толкова много,
а от нас е останало толкова малко.
Не е ли жалко?
© Александра Ангелова All rights reserved.
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
