След тишината
Той: Чуваш ли!? Щурче...
Тя: Нима!?
Той: Обичам те!
Тя: Изсвири ми пак онази песен.
Той: Добре, но ми кажи думите...
Не сто години самота. А векове,
в които съм чертала път за среща.
В поляните на лятото един щурец
ми е напомнял сетната надежда.
В такива тишини се населявах
с детинското доверие в доброто.
Гласът ми го отне насрещен вятър.
Как викаха в нямото. До изнемога.
И ехото ми стана трескав дъжд.
Самата аз - от никого разбрана.
Повтаряше ме облак.
Гръмна гръм.
И освети пътеката към храма.
Тогава осезах небето в мен.
И вярата делих със други гладни.
Душата ми - уют за светове,
подирили искра за свойте факли.
Така намирах себе си. Уви,
все на ръба на идещия залез.
И чаках някой да опитоми
неистовото в мен...
Сега е лято,
дошло по пътя някога чертан.
И аз преливам в твоя бряг.
В гласа ти.
И чувам сред звънтящите жита
щурецът в мен се готви да възкръсне...
© Бистра Малинова All rights reserved.
