Не е морето до колéне
и нито пътят ми е гладък.
Не грее слънцето по мене
и ни животът ми е сладък.
Мъглите вечер ме загърлят
и правят нощите ми черни.
Отвсякъде ме все отхвърлят...
Приятелите ми – неверни.
Ограждат ме със изневери,
в душата сеят ми бодили.
Пред мен затварят всички двери
и губя вече мъжки сили.
Така животът ми протича
във времето необичайно.
И че душата ми се спича,
това съвсем не е случайно.
© Никола Апостолов All rights reserved.
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
