Слънце насред лятото
Слънце насред лятото
Да викам не е престъпление,
когато времето гори
и вместо изцеление
ме чака заколение.
Плачът ми не е слабост,
отмива ли безумни мисли,
и моето оттатък
кипи без капка радост.
Защото дадох всичко -
ти всичко ми дължиш,
не твоето, единствено
живота полужив,
който дадох - да пребориш
най-трудния си миг,
сега на мен ми трябва.
Защото времето ни пали
с клечки от кибрит,
нещракащи запалки
и ледени звезди.
Времето ни гони
в късни дълбини,
от които - мислим,
няма път нагоре,
но дори
много да се молим,
родили сме се голи
и по-голи ще умрем -
без сетната надежда
за бъдеще,
не се ли разберем.
Срещата е всичко.
Двамата сме
своя рай,
един ли си - върви си,
претегляш ли ме - знай,
потеглям наобратно
към онези дълбини,
в които бях стократно,
с безумните вини.
Не си виновен,
все вината търсиш
у мен или у теб.
А времето ни пали,
сякаш за късмет.
Потегляйте - ни казва,
в малкия си миг,
аз просто свързвам всичко,
създавам мен и теб,
но вие сте начало
на нови вечнини
и лято полудяло,
което ме вини.
А пламъчето скача
в сърцето от сърце.
Да бъдеш гневен значи
да имаш ясна цел.
А нашите са ясни -
в очите ни искрят.
Разправяш тихо басни
на пламък изгорял.
Родя ли се отново
идва твоят ред,
отново ще се бориш
в своя тънък лед.
Сега си моят стожер.
Вятърът отвял
всичко ще положи
новия олтар.
Малък тъжен лист.
Думата. Простѝ.
Прости на мен, която
липсващи прегръдки
замества в ужас с вик
в невиждано от никой лято
на безлик, презрян войник,
опитващ да запали
свещ от свещ
в безумието на войната
и вечния стремеж към шах и мат.
Прости на тази пешка
безумието ѝ да прави грешки
вместо героични жертви.
Жаркостта не ми понася.
Прещраквам си -
часовник с разтопени части.
Прости или ме поправи.
Вземи ме или забрави
за жалките стрелки по мен.
© Йоана All rights reserved.
