Слънцето тук вече не грее
Нощта с хладни пръсти опипва земята
и без никой да усети, кротко ляга
там, където по-рано цветя се смяха
и намачка ги дъхът ù с целувки от скреж.
А в душата ми няма земя и мрак не спи,
има гора от протегнати хиляди ръце,
а в юмруците им чадъри стърчат
и опитва се от плач да се опази, но...
Жена с печални очи ми предрече -
дори в сърцето свобода да бие,
самотата винаги ще ражда тишина
и вместо реки да текат, балони летят...
бели, зелени, червени и в мен болка се пука
от умиление по земята...
над която силни гласове са кънтяли,
съдирайки небето и кръв са проляли,
за да поникне от нея Свободата, но боли...
боли, че Слънцето пропуска да изгрява
и нищо, и намек от това не ни е останал.
© Стеляна All rights reserved.
