Снегът...
Снегът се изпреспи. Заспалият град
протегна ръце за прозявка.
И слънцето, вече усетило хлад,
се включи на бавна предавка.
Уж ден като ден. Но защо точно днес
и как, откъде се изтърси?
Отвори душата ми, влезе във мен
и ключа дори не потърси.
А бях го захвърлил през три планини,
през четири бурни морета,
а ти как отвори тез тежки врати,
как мина през тези резета?
Мечтаех те, исках те! Стълби от дъжд
издигах до тебе да стигна,
а ти се изсипа така изведнъж -
дори не успях да премигна.
Но аз не искам даром да те имам.
Още малко ме прави поет.
Не, красотата не е да те имам.
Красотата е стремеж към теб.
© Бисер Бойчев All rights reserved.
