Соленият връх на Бога
Като котка, която впива нокти във дънера гол,
и не може да слезе, защото е стръмно дървото,
тъй и аз се качих на върха, върху буците сол,
със които сладих нечовешкия вкус на живота.
И огледах се аз – прашен конник след дълга езда.
За торба сладка сол цял живот стръмни пътища бия.
А на мен ми горчеше даже глътката прясна вода.
И гласът ми застърга като вятър във зимна бурия.
А когато събрах със последните силици дъх
и обърсах потта, по врата ми потекла на вада,
с цяло гърло извиках: – Боже мой! – от соления връх.
– За какво ми е, Боже, тази твоя лъжовна наслада?
И защо този свят Ти по образ жесток натъкми?
Някой друг да се ражда в поляни с треви и със билки.
А пък аз да проклинам, че живея в горчиви земи.
И да псувам съдбата, която ни кърми с горчилки.
В Твойте глухи уши аз надувам небесния рог.
Цял живот сол да мъкна? Ти ли, Господи, тъй ме наказа?
Ако още си горе, и на живите още си Бог,
ако още те има, подкрепи ме най-после да сляза!
© Валери Станков All rights reserved.
